Бяс

Земята грозно ме привлича
и някак страшно ме влече
и не за семе или оран
да я торя тя ме зове.

И бели червеи да глозгат
плътта прогнила до откат,
отвътре сякаш ги усещам,
по кожата ми пъпли страх.

Духът лети в стени се блъска
и шепот тишина раздиря
да бъда толкова сама
това е моята стихия.

Смъртта самотен е процес,
отваря тялото капачка,
отвътре бясът се наддига
надушил новата пиячка.

Не знам, не искам, не подбирам,
до гърло тъна в мерак,
усилие плътта раздиря,
усещам в гърлото си страх.

Обичам те аз до полуда,
в тебе погледа забивам
и всяка дума или жест
със обожание попивам.

И всеки ден щом теб те има
ще бъда там в теб поглед впила,
смъртта ще чака своя ред,
за мене ти си най-отпред.